Химиците разделят всички вещества на два класа. Към единия клас спадат такива вещества като зехтина, захарта, нишестето, туткала, желатина, коприната, каучука, хартията и пеницилина. Това са така наречените органични вещества. Към другия клас спадат въздухът, водата, пясъкът, глината, солта, златото, среброто, желязото, месингът, стъклото и циментът.
Това са така наречените неорганични вещества.
Защо са тези две групи? Да видим.
Това делене е направено за пръв път през 1807 г. от шведския химик Йонс Якоб Берцелиус. По онова време химията е била много млада наука. За действителната природа на повечето вещества се е знаело твърде малко. Но дори и тогава един факт е изглеждал ясен. Някои вещества се намират в почвата или в океаните и въздуха около нас. Те са били там очевидно още от образуването на Земята — пясъкът или водата например.
Други вещества обаче съществуват само защото са били произведени от някакво живо същество — захарта например. Мини за захар няма. Захарта не се копае. В този случай сме зависими от някаква форма на живот. За да получим захар, трябва да отгледаме захарна тръстика или захарно цвекло, или захарен клен и да извлечем захарта от соковете на тези растения.
И така Берцелиус нарича органични тези вещества, които могат да се получат от живите организми. Всичко друго е неорганично. Първият клас е продукт на живота; вторият — не е. Ако някога сте играли на „животно, растение или минерал“, би трябвало да посочите като животинско и растително някакво органично вещество. Неорганичните вещества са минерални.
За времето си това разграничение изглеждало целесъобразно. В много отношения органичните материали като че ли се различавали от неорганичните. Например органичните материали са много по-крехки и по-лесно се разрушават от неорганичните.
Водата (която е неорганично вещество) може да закипи и получената пара да се нагрее до стотици градуси, без да претърпи промяна. Когато се охлади, парата се превръща отново във вода. Ако зехтинът (органично вещество) се нагрее, той започва да дими и изгаря, след което престава да бъде вече зехтин.
Можете да нагреете сол (неорганично вещество), докато се стопи и нагорещи до червено. Охладете я и тя пак ще бъде сол. Ако се нагрее захар (органично вещество), тя ще започне да се изпарява, после ще се овъгли и ще почернее. Охлаждането няма да възстанови нейната първоначална природа.
Имало и друга разлика, която правела още по-голямо впечатление на тогавашните химици. Съществували възможности чрез нагряване или по друг път органичните вещества да се превърнат в неорганични. Но като че ли било невъзможно неорганично вещество да се превърне в органично.
Органичните вещества създавали впечатлението, че могат да се получат само от живите тъкани. Химиците вярвали, че за получаването им е необходима някаква тайнствена „жизнена сила“. Според тях такава „жизнена сила“ притежавали само живите тъкани и те загубили надежда, че ще успеят да повторят природата в лабораторни условия.
Тогава през 1828 г. настъпил големият скок. Той е свързан с едно органично вещество, наречено карбамид. Това е бяло твърдо вещество, един от отпадъчните продукти на дейността на човешкия организъм. В организма на възрастен човек всеки ден се образуват около 30 g карбамид, който се отделя разтворен в урината.
До 1828 г. химиците били убедени, че само в живия организъм може да се образува карбамид. През същата година обаче Фридрих Вьолер, немски химик, за свое учудване установил нещо различно. Той забелязал, че ако нагрее неорганичното съединение амониев цианат, то се превръща в карбамид. Оказало се, че е възможно нещо неорганично да се превърне в органично, и то в епруветка. Вьолер повторил многократно опита, преди да дръзне да съобщи резултатите си. И когато през 1828 г. го направил, съобщението зашеметило света на химиците.
Но грешка нямало. И скоро след това химиците се научили да „правят“ органични вещества от неорганични. Първоначалната причина за разделяне на химичните вещества на два класа вече не съществувала.
Това са така наречените неорганични вещества.
Защо са тези две групи? Да видим.
Това делене е направено за пръв път през 1807 г. от шведския химик Йонс Якоб Берцелиус. По онова време химията е била много млада наука. За действителната природа на повечето вещества се е знаело твърде малко. Но дори и тогава един факт е изглеждал ясен. Някои вещества се намират в почвата или в океаните и въздуха около нас. Те са били там очевидно още от образуването на Земята — пясъкът или водата например.
Други вещества обаче съществуват само защото са били произведени от някакво живо същество — захарта например. Мини за захар няма. Захарта не се копае. В този случай сме зависими от някаква форма на живот. За да получим захар, трябва да отгледаме захарна тръстика или захарно цвекло, или захарен клен и да извлечем захарта от соковете на тези растения.
И така Берцелиус нарича органични тези вещества, които могат да се получат от живите организми. Всичко друго е неорганично. Първият клас е продукт на живота; вторият — не е. Ако някога сте играли на „животно, растение или минерал“, би трябвало да посочите като животинско и растително някакво органично вещество. Неорганичните вещества са минерални.
За времето си това разграничение изглеждало целесъобразно. В много отношения органичните материали като че ли се различавали от неорганичните. Например органичните материали са много по-крехки и по-лесно се разрушават от неорганичните.
Водата (която е неорганично вещество) може да закипи и получената пара да се нагрее до стотици градуси, без да претърпи промяна. Когато се охлади, парата се превръща отново във вода. Ако зехтинът (органично вещество) се нагрее, той започва да дими и изгаря, след което престава да бъде вече зехтин.
Можете да нагреете сол (неорганично вещество), докато се стопи и нагорещи до червено. Охладете я и тя пак ще бъде сол. Ако се нагрее захар (органично вещество), тя ще започне да се изпарява, после ще се овъгли и ще почернее. Охлаждането няма да възстанови нейната първоначална природа.
Имало и друга разлика, която правела още по-голямо впечатление на тогавашните химици. Съществували възможности чрез нагряване или по друг път органичните вещества да се превърнат в неорганични. Но като че ли било невъзможно неорганично вещество да се превърне в органично.
Органичните вещества създавали впечатлението, че могат да се получат само от живите тъкани. Химиците вярвали, че за получаването им е необходима някаква тайнствена „жизнена сила“. Според тях такава „жизнена сила“ притежавали само живите тъкани и те загубили надежда, че ще успеят да повторят природата в лабораторни условия.
Тогава през 1828 г. настъпил големият скок. Той е свързан с едно органично вещество, наречено карбамид. Това е бяло твърдо вещество, един от отпадъчните продукти на дейността на човешкия организъм. В организма на възрастен човек всеки ден се образуват около 30 g карбамид, който се отделя разтворен в урината.
До 1828 г. химиците били убедени, че само в живия организъм може да се образува карбамид. През същата година обаче Фридрих Вьолер, немски химик, за свое учудване установил нещо различно. Той забелязал, че ако нагрее неорганичното съединение амониев цианат, то се превръща в карбамид. Оказало се, че е възможно нещо неорганично да се превърне в органично, и то в епруветка. Вьолер повторил многократно опита, преди да дръзне да съобщи резултатите си. И когато през 1828 г. го направил, съобщението зашеметило света на химиците.
Но грешка нямало. И скоро след това химиците се научили да „правят“ органични вещества от неорганични. Първоначалната причина за разделяне на химичните вещества на два класа вече не съществувала.
|
"Въглерод и Здраве" ===================== |
