Ако едно съединение с двойна връзка се обработи с газообразен водород при подходящи условия, към двойната връзка ще се присъединят водородни атоми. Това означава, че една от двете връзки между въглеродните атоми се разкъсва. След това всеки въглероден атом използува новоосвободената връзка, за да свърже водороден атом. По този начин едно ненаситено съединение става наситено. Както ще бъде пояснено по-късно, такова хидрогениране понякога е от значение в домакинството.
Взаимодействието между ненаситеното съединение и газообразния водород е много бавен процес, ако тези две вещества бъдат оставени сами на себе си. Химикът обаче може да го ускори, като прибави към сместа малко количество определени фино раздробени метали. Металът не взима участие в самото хидрогениране. Просто повърхността на фините метални частици представлява, изглежда, най-подходящото място, където да се свържат ненаситеното съединение и водородът. Поради това в присъствието на метал хидрогенирането протича милиони пъти по-бързо, отколкото без метал.
Всяко вещество, което ускорява една реакция само с присъствието си, без да се изчерпва в процеса, се нарича катализатор. В хода на работа химиците са открили голям брой вещества, които могат да бъдат използувани като катализатори за един или друг тип химична реакция. Без катализатори нашите химически индустрии биха спрели развитието си.
Наличието на двойна връзка може да доведе до други интересни резултати. Ако етилен се нагрее до висока температура и е под високо налягане, настъпват две промени. Първо високата температура разкъсва една от двете връзки между въглеродните атоми. Понеже етиленовите молекули са притиснати от налягането твърде близо една до друга, освободените връзки могат лесно да свържат съседни етиленови молекули. В резултат на това се получава много дълга верига от хиляди въглеродни атоми, всички свързани чрез единични връзки. Съединението се нарича полиетилен или политен. (Представката „поли“ произлиза от гръцката дума за „много“ и често се използува в химичните наименования.)
Полиетиленовата молекула прилича на парафинова молекула с тази разлика, че въглеродната й верига е по-дълга. Полиетиленът е мътно бяло вещество, хлъзгаво на пипане. То не е крехко (какъвто е парафинът), а е гъвкаво и жилаво и е също толкова инертно в химично отношение, колкото и парафинът.
Парафинът омеква от топлината на ръката. Полиетиленът трябва да се нагрее над температурата на кипене на водата, за да започне да омеква. След като омекне обаче, той става жилав и може да му се придаде желаната форма. Ако след това се охлади, той ще запази новата си форма за неограничено време.
Всяко вещество, което може да се формува и да запази придобитата форма (било чрез нагряване или чрез пресуване), се нарича пластмаса. Полиетиленът е пример за пластмаса.
Полиетиленът намери широко приложение едва след Втората световна война, но вече можем да го срещнем навсякъде. Полиетиленови торбички, чиито ръбове се залепят чрез нагряване, могат да се използуват за опаковки. (Ако два полиетиленови листа се нагреят по краищата, те омекват и се залепват и затвореното в тях пространство е изолирано от въздуха и от водата.) От полиетилен се правят кофи за боклук, легени, торбички, чували, контейнери и много други предмети. Те са леки и лесно се поддържат чисти. Не се чупят, пукат или нащърбяват. Полиетиленът не се променя от водата и от повечето други материали, които се използуват в домакинството. Той представлява пример за полезно вещество, получено благодарение на химиците.
Много видове молекули, обикновено ненаситени, могат да бъдат принудени да се свържат по този начин в дълги вериги. Полистиролът е друга пластмаса, която се получава от ненаситения въглеводород стирол, който е по-сложен от етилена. Обикновено единичната молекула, от която се получава дадена пластмаса, се нарича мономер (названието идва от гръцки и означава „една част“). Дългата верига, изградена от мономера, е полимер (от гръцките думи, означаващи „много части“). За етилена например казваме, че се полимеризира и образува полиетилен. Обикновено едно съединение може да се счита за полимер, когато молекулата му съдържа поне 200 въглеродни атома.
Взаимодействието между ненаситеното съединение и газообразния водород е много бавен процес, ако тези две вещества бъдат оставени сами на себе си. Химикът обаче може да го ускори, като прибави към сместа малко количество определени фино раздробени метали. Металът не взима участие в самото хидрогениране. Просто повърхността на фините метални частици представлява, изглежда, най-подходящото място, където да се свържат ненаситеното съединение и водородът. Поради това в присъствието на метал хидрогенирането протича милиони пъти по-бързо, отколкото без метал.
Всяко вещество, което ускорява една реакция само с присъствието си, без да се изчерпва в процеса, се нарича катализатор. В хода на работа химиците са открили голям брой вещества, които могат да бъдат използувани като катализатори за един или друг тип химична реакция. Без катализатори нашите химически индустрии биха спрели развитието си.
Наличието на двойна връзка може да доведе до други интересни резултати. Ако етилен се нагрее до висока температура и е под високо налягане, настъпват две промени. Първо високата температура разкъсва една от двете връзки между въглеродните атоми. Понеже етиленовите молекули са притиснати от налягането твърде близо една до друга, освободените връзки могат лесно да свържат съседни етиленови молекули. В резултат на това се получава много дълга верига от хиляди въглеродни атоми, всички свързани чрез единични връзки. Съединението се нарича полиетилен или политен. (Представката „поли“ произлиза от гръцката дума за „много“ и често се използува в химичните наименования.)
Полиетиленовата молекула прилича на парафинова молекула с тази разлика, че въглеродната й верига е по-дълга. Полиетиленът е мътно бяло вещество, хлъзгаво на пипане. То не е крехко (какъвто е парафинът), а е гъвкаво и жилаво и е също толкова инертно в химично отношение, колкото и парафинът.
Парафинът омеква от топлината на ръката. Полиетиленът трябва да се нагрее над температурата на кипене на водата, за да започне да омеква. След като омекне обаче, той става жилав и може да му се придаде желаната форма. Ако след това се охлади, той ще запази новата си форма за неограничено време.
Всяко вещество, което може да се формува и да запази придобитата форма (било чрез нагряване или чрез пресуване), се нарича пластмаса. Полиетиленът е пример за пластмаса.
Полиетиленът намери широко приложение едва след Втората световна война, но вече можем да го срещнем навсякъде. Полиетиленови торбички, чиито ръбове се залепят чрез нагряване, могат да се използуват за опаковки. (Ако два полиетиленови листа се нагреят по краищата, те омекват и се залепват и затвореното в тях пространство е изолирано от въздуха и от водата.) От полиетилен се правят кофи за боклук, легени, торбички, чували, контейнери и много други предмети. Те са леки и лесно се поддържат чисти. Не се чупят, пукат или нащърбяват. Полиетиленът не се променя от водата и от повечето други материали, които се използуват в домакинството. Той представлява пример за полезно вещество, получено благодарение на химиците.
Много видове молекули, обикновено ненаситени, могат да бъдат принудени да се свържат по този начин в дълги вериги. Полистиролът е друга пластмаса, която се получава от ненаситения въглеводород стирол, който е по-сложен от етилена. Обикновено единичната молекула, от която се получава дадена пластмаса, се нарича мономер (названието идва от гръцки и означава „една част“). Дългата верига, изградена от мономера, е полимер (от гръцките думи, означаващи „много части“). За етилена например казваме, че се полимеризира и образува полиетилен. Обикновено едно съединение може да се счита за полимер, когато молекулата му съдържа поне 200 въглеродни атома.
|
"Въглерод и Здраве" ===================== |
